В последните няколко години в
България се наблюдават нови явления не
само в полето на политическото, но и в диалога между „граждани и институции”,
„граждани и бизнес организации”, „граждани и медии”. Редица примери показват тези взаимни влияния:
гражданската мобилизация срещу либерализиране
на генно-модифицирани организми (ГМО) (2010 г.), мобилизацията срещу добива на
шистов газ (2011-2012 г.), протестите срещу високите цени на горивата („СИЛА”) (2011 г.), движението срещу
търговското споразумение ACTA (2012 г.), движението срещу промените в Закона за
горите (2012 г.). Всички тези
примери дават отчетливи сигнали за събитията през 2013 г. - протестите срещу кабинетите „Борисов” и
„Орешарски”, едни от най-силните месеци
за гражданското общество в България след 1989 г. Гражданското представителство е изпаднало в спирала на
делегитимация и липса на доверие. Партиите все по-често са сочени за участници
в „театър на сенките”, който
обслужва тесните интереси на една фикция за политическо задкулисие. Тези процеси обаче отварят пространство за нови
форми на политическо действие и им отрежда все по-голяма роля в обществения
живот.
Гражданските движения
вербализират видими разногласия и конфликти, които се наблюдават в различни общества.
„Арабската пролет”, „Окупирай”, „Анонимните”, свободата на словото,
гражданските права и принципи на честния избор в Русия, протестите в парк
„Гези”, площад „Таксим” в Истанбул,
„евромайдан”-ът в Украйна... Трансграничните влияния в глобалния свят оформят образа на протестиращия
човек, който се бори за промяна на статуквото.
В този смисъл гражданските
движения са чувствителен индикатор (лакмус)
за възникващи социални противоречия и проблеми. Появата на гражданско движение
има динамика (растеж и отзвучаване), която рамкира процесите на управление на
конфликти, напрежение и възможности. Подценяването, игнорирането или
неправилният прочит на тези социални променливи може да доведе до криза.
Настоящата книга разглежда
няколко проблема. Анализира се непрекъснатият процес на преразпределяне и
предоговаряне на ресурси (материални и нематериални блага, пари, информация,
власт), липсата на социална справедливост и диалог в обществото. Тази празнота
откъм солидарност стимулира мотивации
за социална промяна и изграждането на общности, организации, граждански движения, групи за натиск.
Вторият проблем разглежда
появата, развитието и функционирането на протестни
граждански мобилизации и движения. Те са публичните играчи, които се
противопоставят или предизвикват съществуващи институционализирани властови и корпоративни авторитети,
доминиращи културни модели. Протестът срещу
властта преминава и в протест срещу медиите, които все по-често се припознават за „защитници на
статуквото”.
Формирането на гражданските
движения, от една страна, е резултат от процеса
на предоговаряне и разпределяне на ресурси между публичните субекти, а от друга
– от погрешните действия на институции, корпорации и фасадни организации в
полза на „частен интерес“.
При разглеждането на поставените
проблеми се акцентира върху социалната чувствителност към процесите в
публичната среда, което ясно се забелязва и в актуалната икономическа и
политическа обстановка в България през последните
години. Тя се определя от фактори, които провокират поява на нагласи за промяна
на социалната среда и „задействат” образуването на гражданска протестна
мобилизация или движение. Социалната чувствителност се разглежда като променливо състояние на нагласи и очаквания на
групи и общности, което оказва влияние върху желанието им за промяна. Тя е
различна за авторитетите
(институции, граждански организации, бизнес), които участват в нивата на управление в обществото.
При тях социалната чувствителност се изразява
в изработването на механизми и професионални практики за предусещане и
смекчаване на противоречия и напрежение в социалната среда.
Тук са представени не само
модерни социални концепции за появата и вътрешната
организация на гражданските движения. Търси се не само отговор на въпроса защо се появяват конфликтите
между различни групи и общности.
Но силният акорд е върху
практиката. Анализирани са: модели за организиране и провеждане на протести; българските граждански мобилизации в
последните пет години; методите на властта и корпорациите да се „справят с
тях”; ролята на новите технологии и социалните мрежи; комуникационните техники
при възникваща и действаща криза -
търсене на социалния диалог и възстановяване на обществено-държавното начало.
Текстът не е претенция с
категорични обобщения, а оставя с многоточие въпросите за размисъл...
Илия Вълков
Няма коментари:
Публикуване на коментар